Забележник

Днес се навършват 72 години от разстрела на феноменалния български поет Никола Йонков Вапцаров. Авторът на "Моторни песни" е осъден на смърт на 23 юли 1942 година по силата на Закона за защита на държавата. Разстрелян е още същата вечер на Гарнизонното стрелбище в София.
Паметта на поета ще бъде почетена в родния му град Банско. Ще бъде представен филмът на Костадин Бонев "Пет разказа за един разстрел".
Гробът на Никола Вапцаров на Софийските централни гробища е практически унищожен, според текст в Уикипедия. Гранитната плоча върху гроба на Вапцаров е разбита на малки парчета. С киселина е заличено и името на поета от надписа на мраморната плоча. На мястото, според един от гробарите, са останали само костици от черепа и крайниците.
Вапцаров обаче ни остави безсмъртни стихове. Нека прочетем с днешна дата две от неговите творби!



КИНО

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
"Една човешка драма."
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
 
И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на "Метро"
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
 
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.
 
След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.
 
Отваря си очите –
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат –
като жребица от разплодник!...
 
В дърветата –
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.
 
Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му –
сладостна лига...
        С т и г а !
 
Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.
 
Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.
 
Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? –
Изгрява любовта ни
в труд –
сред дим,
сред сажди
и машини.
 
И после... Сивия живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер – тесното легло,
в което неусетно гаснем...
 
Това е то.
Това е драмата.
Станалото –
е измама.
 



ВЯРА

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
 
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
 
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
 
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
 
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
 
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
 
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
 
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
 
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!