Пресечки

Обърнат на изток, сеячът смирено е застанал прав в нивата и е вдигнал високо към небето погачата, приготвена от ранобудната му невеста. "Благословен да си, Ти, Боже наш, Царю на вселената, който правиш да израсте хляб от земята", мълви човекът, ритуално смъква ръцете си надолу и претъркулва питата в първата бразда – за да се роди отново. Орачът е пременен в празнични дрехи, воловете и ралото му са накичени с цветя. Преди да стигне до нивата, мъжът е минал през църквата, където свещеник е благословил зърното. "Хайде, Боже, помози! И до година със здраве! Да се роди и на трън, и под трън!", рекъл е стопанинът и се е запътил към чернозема.
След молитвата на прясно изораната нива, човекът разчупва хляба на къшеи. Част от питата изяжда, друга дава на воловете, а третата заравя в земята. После хвърля пълна шепа семе в браздата и реди  благословии – за берекет, за ситост, за радост, за живот. Защото пътят към създаването на хляба, е пътят на самия живот, който се състои от  раждане, смърт и възкресение.  
Хлябът е една търкулната питка на човешкия живот, обяснява културологът Надежда Иванова, уредник в РИМ Добрич. "Като се роди човек му правят питка на 40-ия ден, като проходи, му правят питка прощъпулка, когато се жени, правят обредни хлябове. Когато човек умира, също варят жито и го носят на гроба. Всъщност житото, което хвърлят на гроба, е точно с тази идея – да поникне от него ново начало, за да продължи вечният кръговрат, наречен живот."
Думата хляб има индоевропейски произход и означава каменна плоча, върху която древните стривали брашното, за да получат рядка кашица от зърно и вода, която изпичали. После словото хляб се появява в славянския език чрез готския и носи смисъла на обреден самун. Защото за човешката цивилизация хлябът не е просто храна, а знак за човешко добруване, той е връзката между възвишеното и земното.  За повечето народи хлябът е универсална метафора. "Хляб и зрелища", казват  древните римляни. "Хляб, дрехи и къща", мъдруват индийците, "Изкарвам си хляба", обясняват славяните. 
Няма световна култура, която да обръща толкова много внимание на хляба, както българската, казва Надя Иванова. Хлябът е митологичен образ, който неизменно присъства в нашите приказки, в песните, в пословиците и в поговорките. За българите  хлябът е живо същество, което има душа. "Остави го да си вземе душичката!", изричат нашенци. "Взел си е хляба в ръцете", казват за човек, който е получил добро житейско поприще. А, ако искат да определят нещо като добро и смислено, отсичат: "Има хляб в тая работа!" За човек, който е в края на житейския си път казват: "Изял си е хляба!" Минал му е пътят, значи. Изконсумирал е това, което му е отредено. А за възрастните добруджанци, животът е като месен хляб.
И както е труден пътят на създаването на хляба, тъй е труден и сложен житейският път на човека. Някога битката за насъщния започвала от засяването на зърното, минавала през непосилната жътва, после идвала вършитбата на хармана с диканята, меленето... Тежък и изнурителен труд, който обхваща цялата трудова година на българина. И тъй като "Никой не е по-голям от хляба!", всички ритуали, обреди, гадания в нашата традиционна култура са се превърнали в свещенодействие.
Когато започне да се прави хляб, първо се сити брашното. Това е магически ритуал и в много народни песни се казва, че  хлябът се сити през  девет сита – през най-едрото до най-ситното, за да може накрая да остане само финото брашно, което се замесва с не каква да е вода, а мълчана вода. Тя трябва да е донесена от майчино и бащино момиче, т.е. да има живи родители. В нея трябва да е топено лековито биле или китка здравец. Т.е. водата е специална, в нея има и друга магическа сила.
Когато този хляб се замеси, той не се меси в какъв да е съд, а в дървена нощва. В зависимост от повода, заради който се приготвя, месенето се прави от млада или възрастна жена. Изискването е, тя да е винаги чиста. Обредно чиста – да са измити, ръцете й, да е с празнично облекло, да е с китка на кърпата. Защото не може всеки да замесва, а само чист човек – такъв, че да можеш да му се довериш.
След замесването в нощвата, отделните парчета (питки) се слагат в съд, наречен панакода. В тази панакода квасният хляб трябва да престои два-три часа. Има и безквасен хляб, който се пече и се употребява веднага.
Нашите предци обаче казват, че за да стане хлябът вкусен и сладък, не е достатъчно да си събрал най-доброто зърно, или да имаш най-хубавия квас. Основното, за да стане един хляб добър, това е грижата, вниманието, търпението и топлината. И само човек с добро и обичливо сърце може да направи вкусен хляб, твърдят възрастните.
Защото хлябът е това, което събира хората на софрата. Разчупва го най-старият член на семейството и дава къшеи на останалите членове на фамилията.  Поверието е, че не трябва да се оставя с кората нагоре. Не трябва да падне и троха на земята. Ако ли пък падне, не трябва да се тъпче, нито да се гори в огън. Дори паднал къшей хляб, се взема и се изяжда. Да похабиш хляб е един от най-големите грехове, които може да извърши човек.
В повечето случаи, първият залък се оставя до иконата на Христос. След това най-голямото парче  се дава на мъжа, защото се смята, че той е направил най-много за хляба. Сега даваме най-хубавите залъци на децата, съобразяваме се с техните претенции. В някогашното традиционно общество обаче не е било така. Най-голямото парче се дава на бащата, после на майката, а на детето се дава коматче, колкото да си го събере в шепичката.
Много рядко хлябът са го режели с нож, защото така се замърсява. Само ако е много сух, се позволява на възрастния мъж да го разреже.  
Хлябът е първото, което човек иска да измоли за себе си и за семейството си. "Насъщния ни хляб дай ни днес...", се казва в основната молитва. И всеки обичай, свързан с хляба, носи някаква символика. Знае се, че хлябът е нещото, което крепи дома. Къща не бива да замръква без хляб, гласи поверието и стриктно се спазва. Ако останела къщата без хляб, пращали малко дете да вземе комат от съседите, че да не затъмнява домът без залък.  
За да предпазят децата от шарка пък, възрастните жени замесват медена пита. Раздавят я като изричат благословии. "Ела, ела, бабо Шарке, хапни от медената пита, не ни закачай децата!", пеят бабите. Смисълът е, че канят болестта да си вземе от най-важното – хляба и меда, но да пощади децата.
Хлябът е и част от почти всички гадания, от ладуването, от коледната вечеря. Първата хапка, която отчупват от хляба момите, не я изяждат, а я слагат под въглавницата си. Вярват, че така задължително ще сънуват своя избраник.
Премествайки се от селото в града обаче, населението почва да спазва едни други навици н хранене. Градският хляб вече се изработвал в специални фурни от занатячии. и престанал да бъде хлябът, който да събира челядта на вечеря. Идеята за храненето, свързана с някакъв друг работен цикъл, е един феномен на модерността. Даже градските кокони са смятали за унизително да месят хляб. Те искали да се оженят за заможен търговец, който да им осигурява възможността чирак да купува хляб от хлебарницата, откъдето си пазаруват богатите. Желанието да замесиш хляб вече изчезва и все по-рядко хлябът ни събира, тъжно заключава Надежда Иванова.

Видове обредни хлябове
За всеки празник или събитие, българката прави различни видове хляб. За сватба прави кравай, който украсява с две птичета и по това, дали птичетата са обърнали главички едно към друго, или са си обърнали гръб, се разпознава дали хлябът е за младоженец, или за невеста. Ако птиченцата са си обърнали гръб – за булка е, защото излитат от гнездото. Ако са допрели главици – за младоженец е.
За Тодоровден, известен като конският Великден, се правят тодоровски кукли. Те са с форма на копито – много специфични, увити, оплетени. Това е един от многото празници, в които се почитат и животните. За българина домашните животни са част от семейството. На тях той дължи прехраната си, оцеляването си и не ги дели от хората. И това е причината в много от празниците хляб да се дава и на животните. На Свети Силвесетър им дават да опитат хляб. На Тодоровден трошат хляб в яслите на конете.  На Гергьовден в някои краища захранват обредното агне с къшей хляб. Това е също ритуал за плородие, берекет, за сполука. Преди да захранят добитъка обаче жените замесват гергьовски хлябове, които шарят с агнешко кокалче.
За Великден се замесват великденски краваи, вити, превити. Традицията повелява да ги правят омъжени млади невести. Краваи се приготвят за кръстника, за лазарската кумица и за трапезата. Украсяват се с червени яйца, които се слагат в средата на питата.
В украсата българката влага цялото си сърце, всичкото си разбиране за хармония и естетика. Тя използва просфорния печат, който е бил задължителен за всяка къща. Това е дървен, обикновено кръгъл печат, по-рядко четириъгълен, на който е изписано "Исус Христос Ника". Но освен с просфорния печат, нашенката е намирала и други начини да украси хляба – с вретено, с огрибка, с клонче от чимшир, с напръстници, с дръжката на дървена лъжица. Отделно от самото тесто е изработвала и пластична украса – слънца, гумно, кошара, агнета, кръстове, които са част от символиката.
За Коледа, например, се изработвали три отделни хляба – единият е бил с кръст Божик, отделно е имало коледарски краваи, които момите правили и давали на своя избраник. Те са били с богата пластична декорация. Имало и други малки гевречета, които получават малките коледарчета.

Текстът е подготвен със съдействието на Надежда Иванова, културолог и уредник в  историческия музей в Добрич. Архивните единици, използвани за илюстрация, са предоставени от РИМ Добрич.

*Как хлябът победи млякото в Османската империя и защо добруджанският хляб има лечебна сила, ще научите в следващ брой.