Пресечки

Чешмата, построена от Иван Хадживълков в Добрич, отдавна не тече. Гражданите си хвърлят там боклука.Бели лястовици, бели рози и белокаменни чешми, вдигнати на всеки кръстопът в безкрайната добруджанска шир. Такива са символите на Добруджа, описани от певеца на нашия край Йордан Йовков. Но, ако образите на бялата лястовичка и на белите рози са се вплели трайно в народопсихологията ни и са станали част от родната митология, то градените някога с мисъл за вечност белокаменни чешми, често тънат в немара и са на път да изчезнат.
Навремето са смятали, че камъкът и водата остават, разказва културологът Надежда Иванова. Дава пример с надписа върху белия камък, изпод който тече водата в добруджанското село Жегларци: "Всичко произлиза от водата. Чешмата е извор, създаден от човека, тя е "мехлем на благодеянието". В Балкана, където има изобилие от извори, водата не е натоварена с такова значение. В безводна Добруджа обаче, описвана нерядко като пустинна  степ, водата е била изконна ценност. Затова и белокаменните чешми на Добруджа са най-старите в България.  
Първите крайпътни монументални тела с чучури  в региона започват да се строят в края на 16 век. Когато през 1653-та година османският пътешественик Евлия Челеби минава през Хаджиоглу Пазарджик, заварва един вече водоснабден град. Летописецът разказва, че преди време градът бил известен с безводието си, а жителите му вадели животворната течност от "кладенци с негодна за пиене вода". Течността била толкова лоша, че войските, които отсядали в селището, си носели вода отвън. "Един такъв обхванат от безводие град, че раята му носи с бъчви на коли вода за пашите", описва Челеби. И всичко  било много зле, докато не се появил благодетелят Ибрахим ага, който спасил града от безводие. Този ага похарчил 70 хиляди гроша, за да докара вода от "едно планинско място, намиращо се на два прехода разстояние". После Ибрахим ага построил в градските девет махали девет течащи извора. А след като дошла водата, градът, лозята и градините така се оживили, че заприличали на градините на Ридван*.
Кайнарджанската чешмаДобрините обаче винаги крият рискове. Като дошла водата, жителите на Хаджи-оглу почнали да протестират, че улиците се разкаляли. Благодетелят Ибрахим ага вече бил мъртъв, но от неговото наследство били отделени 3 хиляди гроша за построяване на "пътни чешми и калдъръми за минаване. И градът станал чист."
Почти всяка чешма в Добруджа е свързвана с някаква легенда. Така за опитомената вода в Жегларци се разказва, че турският бей в селото – Джиджи баши, имал красива дъщеря. Първенецът се канел да се сроди с богат турски офицер от Силистра и дал много средства за приготвяне на моминския чеиз, но дошло нещастие. Девойката обичала друг, беден момък от селото. Като разбрала за бащиното решение, тя се разболяла от мъка и починала. За да върне равновесието беят продал приготвения чеиз, а със средствата построил за хаир каменна чешма – бяла и хубава като неговата единствена дъщеря.
С нещастна любов е свързано и преданието за Проклетата чешма в Каварна, която е в непосредствена близост до хамама (старата баня). Там, в хамама, по заповед на султана били изгорени живи красива девойка и млад овчар. Като вечен спомен за обречената любов до лобното място е изградена чешма – Проклетата чешма.
През 1774- та година Екатерина Велика решава да подпише Кючуккайнарджанския мирен договор в силистренското село Кайнарджа. Мястото не е случайно. Императрицата се увличала от митологията и често се обличала като богинята Минерва. Прочутата дама пожелала договорът да бъде подписан край водата, защото тя е символ на вечността. Чешмата е построена през 1892 г. на същото място, за да напомня за събитието.
Водата е тази основна стихия, която човек се опитва да хване, да овладее и да подчини. Затова и надписите по белокаменните чешми в Добруджа са преди всичко възхвала, на този който е съградил великия дар, обяснява Надежда Иванова. В началото се дарява, за да бъде измолено някакво благодеяние, да бъде умилостивен Господ. В годините на  Възраждането обаче, в житейската философия на добруджанеца, чешмата се подрежда наравно с храма, с дома, въобще с най-ценното в живота му. Тя вече е символ на благодарност към Бога, на преклонение пред този свещен дар – водата и носи в себе си идеята за безсмъртие.
Воден от идеята за безсмъртие е и Йовковият герой Сали Яшар, който иска да направи голям себап (добро) и да съгради голяма чешма като Мурад бей от Сърнино. И всеки, който мине оттам, да каже: "Хвала на Бога и на тоя, който съгради тази чешма!"
Каралезката чешма е един от малкото поддържани паметнициВсъщност белокаменните чучури с каптажи в Добруджа са специфични. Те не са от типа градски чешми, а вплитат в себе си и практичност, и религиозна потребност. Характерното за тях е и наличието на много корита, защото служат и за водопой на животните. И винаги се намират на кръстопът.
"Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода.", възкликва Йовков за Каралезката чешма, която е изградена между Добрич и Генерал Тошево, близо до днешното село Стефан Караджа. Някога там се събирал много народ, защото, както всяка чешма, и Каралезката била превърната в средище, в център на общността.
Почти няма нашенски празник, който да се извършва далече от водата. Чешмата е мястото, където се срещат влюбените, където си разменят китки за вярност и думи клетви. Тя е мястото, където хората всекиденевно общуват. Ако една сватба излезе от дома, тя отива в храма, а после задължително завършва на чешмата, където младоженците се измиват. За да поставят ново и чисто начало.
Към днешна дата огромна част от белокаменните чешми на Добруджа не същестуват.
Показателна е историята с красивата Гюрчешма край село Карапелит. Името означава бърза струя. Навремето сладката вода идвала от глинени тръби и бликала през два чучура в 15 корита, разказаха пред Бележник възрастни добруджанци. В края на миналия век обаче тръгнал слух, че в основите на камъка е закопано злато, скрито от турски ага. Появили се някакви псевдоиманяри, които разрушили чучур, за да разкопаят мястото.
По груба статистика в момента в Добрички регион са останали около стотина от белокаменните артефакти. Близо две трети от тези паметници на културно-историческото ни наследство са в трагично състояние – не са варосани, водата е спряна, каптажите не са почистени и подменяни. Повечето се рушат, защото чучурите са пресъхнали от мига, в който хората са напуснали селището.  А когато в едно селище няма вода, няма и живот.

*В мюсюлманските теологични сказания Ридван се нарича ангелът, който пази райските градини.