Артбележник

Светлин РусевИмах щастието да го познавам и, макар и рядко, да общувам с него. Най-отчетливите ми спомени са от времето, когато през 1982  в новата тогава галерия се подготвяше третата обща  художествена изложба "Земята и хората". Между другото  много пъти съм чувал, че той има сериозен принос за превръщането на тази внушителна обществена сграда  (дотогава там се помещаваше Окръжният комитет на БКП и всякакви други авторитетни служби) в истински храм на изкуството. Помня с какво уважение и с какъв респект към него се отнасяха тогавашните ръководители на  окръга и града и затова съм склонен да вярвам в това.  
По онова време вече бях секретар на окръжния съвет за култура  и често ме пращаха да го посрещам и изпращам на летището във Варна. Признавам си, че винаги изпитвах някакво притеснение – та  той тогава беше пръв заместник министър на културата. Но но не само това – вече беше  легендарна личност не само за художниците, а и за всички хора на културата. Никога обаче не показваше, че има такива високи позиции и авторитет – беше внимателен и коректен, като правило – немногословен, но всяка негова дума тежеше. Веднъж на шега ми се оплака, че някои от моите "колеги" – философите, пишели доноси до ЦК заради това, че не бил материалист.  "А  материята и съзнанието са неразделни – те са двете страни на едно и също нещо – нали ?"
Въобще той имаше едно много рядко качество – да изразява с точни и обикновени, но образни и обемни  думи сложни неща, идеи  и явления. Мисля си, че затова  може би художниците толкова го уважаваха и ценяха. Светлин Русев не само всячески подкрепяше и разбираше тяхното изкуство, но и умееше да го представи чрез словото. За мен той бе истински майстор – и на четката, и на перото.
Бях  поразен  от неговата работоспособност, особено след като журирането приключи и той започна да  подрежда  изложбата. В продължение на три дни  пристигаше с последния самолет от София и заминаваше с първия рано сутринта на следващия ден.
През  деня беше на работа, а вечерта – отново в  самолета и в галерията. Картините бяха безпорядъчно разхвърляни в огромните зали  на двата етажа. Светлин Русев мина само веднъж, но по някакъв невероятен начин запомни мястото едва ли не на всяка картина. После започна да ги подрежда зала по зала. Тогава ние, в съвета за култура, бяхме млади момчета и задачата ни бе да намерим  и донесем избраната от него картина. Не беше лесно – картините още нямаха табелки с имената на авторите и той търпеливо ни описваше всяка от тях. Към пет сутринта всички бяхме капнали от умора, а в очите ни се сменяха някакви цветни петна. През деня спяхме, а вечерта в единадесет отново бяхме на линия.
От думите му, от оскъдните жестове, от приповдигнатото му настроение разбирахме, че за него именно такава нощна работа  е истинската – тя му даваше сили и  вдъхновение, доставяше  му неподправена наслада и удоволствие. Така според мен може да работи само човек, който не само обича изкуството, но и сам е "разтворен" в него. Убеден съм, че с такава озарена душа е работил и в ателието си.
Той бе един от малкото, които не се страхуваха да отстояват идеите си – за разлика от онези, които благоразумно мълчаха  и  изведнъж придобиха  неподозирана "смелост и глас" едва след промените през  89-та. Той не налагаше мнението си, но винаги го отстояваше – честно и с достойнство.
По-късно имахме няколко мимолетни срещи – и в Добрич, и в София, на които отново  виждах един изпълнен с вътрешна сила  и обаяние човек. Той имаше някакво излъчване, което те кара да се стегнеш и се съсредоточиш  около  съществените неща в разговора и да бягаш от пустословието и баналностите.